В този български град има паметник на войник, какъвто няма другаде по света. Тайната му е...
Автор: Българската история, bulgarianhistory.org
Стотици са паметниците у нас, символизиращи българския военен дух. От монумента, увековечаващ безсмъртния героизъм на опълченците при Шипка, през мемориалния комплекс „ Бранителите на Стара Загора “, напомнящ ни за трагичните събития, разиграли се в града през 1878 година, до всички тези познати и непознати скулптури, барелефи и статуи, ситуирани на територията на страната.
Има обаче един монумент, който остава в сянката на всички останали. На дребен площад пред видинската гара е ситуиран леко прилегнал, като че ли изтощен войник, навел глава над оръжието си. Бронзовата фигура показва гренадирa, изстрелял току-що последния си патрон. Някои определят този монумент за най-благородния в цяла България, а други, сходно на британския публицист Берлайн, смятат, че той е без аналог в цяла Европа. Именно последният посещава България през 1919 година и отбелязва:
БЪЛГАРИЯ ИМА ЕДИН ПАМЕТНИК НА ПОБЕДИТЕ, КАКЪВТО НИКЪДЕ В ПРОСВЕТЕНА ЕВРОПА НЯМА. УМИРАЩИЯТ ГРЕНАДИР, МАКАР И ПОБЕДИТЕЛ, СЪЖАЛЯВА ЗА БРАТОУБИЙСТВЕНАТА ВОЙНА СЪС СЪРБИТЕ. НА ТОВА СЕБЕОТРИЦАНИЕ САМО БЪЛГАРИНЪТ Е СПОСОБЕН…
„ Паметникът на скърбящия войник “ увековечава подвига на починалите в Сръбско-българската война. Една война, която тогава е одобрявана от българския народ за братоубийствена, въпреки мотивът за нея да е вражеската експанзия, настъпила след Съединението.
Макар да звучи парадоксално, това е единственият боен монумент в България, носещ посланията на пацифизма. И то при състояние, че той носи загатна за една война, която страната ни печели безапелационно. Нашият боец не тържествува, а съжалява. Той не изпитва наслада, тъй като е осъзнал безсмислието на всяка една война, на всяка една дадена жертва, на всеки един погубен съперник. Това е оня военен дух, който не се е самозабравил, макар опиянението от успеха. Онзи военен дух, който познава и възприятието от успеха, и възприятието от провалянето.
Не е инцидентен фактът, че монументът се издига във Видин, защото крайдунавският град е сцена на кървави сражения по време на самия спор. Тогава той е обсаден, води се жестока борба за завладяване на крепостта, поверена на бележития български боен Атанас Узунов. В отбраната се намесва и транспортен съд, който съумява да пробие блокадата и да достави муниции за военните елементи.
Войникът е изваян от огромния ваятел Андрей Николов още през 1886 година, а основният камък е подложен 20 години по-късно. В идващите години обаче ориста на паметника не е толкоз трогателна, колкото самият той. През 1930 година видинската администрация преценя, че неговото обръщение е срамно и злепоставя българския боец. Техният главен аргумент е, че фигурата не буди национализъм и по тази причина би трябвало да се махне. Единствено проявеното от жителите здравомислие възспира властта от последвали дейности. Общественото мнение избавя паметника от съсипия, само че той е изместен от централния на гаровия площад, където е и до през днешния ден.
Видин несъмнено е град, притежаващ богато културно-историческо завещание. От антични остатъци, през средновековни замъци, до възрожденски постройки – той събира на едно място загатна за няколко столетия. Освен крепостта „ Баба Вида “ и „ Кръстата казарма “ обаче, има един уединен паметник , който не чака нашето внимание, само че пък го заслужава.
Стотици са паметниците у нас, символизиращи българския военен дух. От монумента, увековечаващ безсмъртния героизъм на опълченците при Шипка, през мемориалния комплекс „ Бранителите на Стара Загора “, напомнящ ни за трагичните събития, разиграли се в града през 1878 година, до всички тези познати и непознати скулптури, барелефи и статуи, ситуирани на територията на страната.
Има обаче един монумент, който остава в сянката на всички останали. На дребен площад пред видинската гара е ситуиран леко прилегнал, като че ли изтощен войник, навел глава над оръжието си. Бронзовата фигура показва гренадирa, изстрелял току-що последния си патрон. Някои определят този монумент за най-благородния в цяла България, а други, сходно на британския публицист Берлайн, смятат, че той е без аналог в цяла Европа. Именно последният посещава България през 1919 година и отбелязва:
БЪЛГАРИЯ ИМА ЕДИН ПАМЕТНИК НА ПОБЕДИТЕ, КАКЪВТО НИКЪДЕ В ПРОСВЕТЕНА ЕВРОПА НЯМА. УМИРАЩИЯТ ГРЕНАДИР, МАКАР И ПОБЕДИТЕЛ, СЪЖАЛЯВА ЗА БРАТОУБИЙСТВЕНАТА ВОЙНА СЪС СЪРБИТЕ. НА ТОВА СЕБЕОТРИЦАНИЕ САМО БЪЛГАРИНЪТ Е СПОСОБЕН…
„ Паметникът на скърбящия войник “ увековечава подвига на починалите в Сръбско-българската война. Една война, която тогава е одобрявана от българския народ за братоубийствена, въпреки мотивът за нея да е вражеската експанзия, настъпила след Съединението.
Макар да звучи парадоксално, това е единственият боен монумент в България, носещ посланията на пацифизма. И то при състояние, че той носи загатна за една война, която страната ни печели безапелационно. Нашият боец не тържествува, а съжалява. Той не изпитва наслада, тъй като е осъзнал безсмислието на всяка една война, на всяка една дадена жертва, на всеки един погубен съперник. Това е оня военен дух, който не се е самозабравил, макар опиянението от успеха. Онзи военен дух, който познава и възприятието от успеха, и възприятието от провалянето.
Не е инцидентен фактът, че монументът се издига във Видин, защото крайдунавският град е сцена на кървави сражения по време на самия спор. Тогава той е обсаден, води се жестока борба за завладяване на крепостта, поверена на бележития български боен Атанас Узунов. В отбраната се намесва и транспортен съд, който съумява да пробие блокадата и да достави муниции за военните елементи.
Войникът е изваян от огромния ваятел Андрей Николов още през 1886 година, а основният камък е подложен 20 години по-късно. В идващите години обаче ориста на паметника не е толкоз трогателна, колкото самият той. През 1930 година видинската администрация преценя, че неговото обръщение е срамно и злепоставя българския боец. Техният главен аргумент е, че фигурата не буди национализъм и по тази причина би трябвало да се махне. Единствено проявеното от жителите здравомислие възспира властта от последвали дейности. Общественото мнение избавя паметника от съсипия, само че той е изместен от централния на гаровия площад, където е и до през днешния ден.
Видин несъмнено е град, притежаващ богато културно-историческо завещание. От антични остатъци, през средновековни замъци, до възрожденски постройки – той събира на едно място загатна за няколко столетия. Освен крепостта „ Баба Вида “ и „ Кръстата казарма “ обаче, има един уединен паметник , който не чака нашето внимание, само че пък го заслужава.
Източник: petel.bg
КОМЕНТАРИ